http://premanandamandir.blogspot.com

Представяне на Перица Георгиев – Пепси

От магистър Ясмина Котеевска, художествен критик, за изложбата в Демир Хисар, Северна Македония, септември 2018

Голяма роля в богата художествено творческа кариера на Перица Георгиев – Пепси, оказва афинитетът му към източната философска мисъл и религия; духовните практики – като медитацията, на която той изцяло се посвещава и тя играе голяма роля в неговото изобразително творчество, както и за оформянето на неговия собствен, авторов изобразителен стил.

Картините на Перица Георгиев могат да се определят като експресивни по използването на боите и абстрактни по съдържание, където конкретното е сведено до асоциативно познание.

Някои от неговите картини приличат на имагинерни пейзажи от галактическите простори; други – на пейзажи изцяло излезли от боите, нарисувани във виолетово и златно, в които проблясва вечната, нематериална светлина; докато някои отново – се движат към чиста абстрактност.

Главната особеност на рисунките е тяхната трансцедентална природа, те отразяват трансцеденталните състояния на света, които художникът преживява по време на своите медитативни практики, и ги пренася пред очите на зрителя и по начин индиректно или все пак директно му разказва за един интимен свят, който е дълбоко във всички нас, който се опознава и чувства, когато човек гледа навътре в себе си, към самия себе си, вместо да гледа навън. От тук може да кажем, че изкуството на Перица Георгиев-Пепси има терапевтично и изцеляващо/лечебно влияние.

Интервю за Списание Осем, 2016г.:

Срещаме се с Пепси в столичната галерия „Махадева“, (ул. „Янтра“ №3), където е изложена негова постоянна експозиция. Пространството е озарено от магична енергия. Тя те въвлича в картини, които сякаш познаваш от нейде далеч и отдавна; светове с космични цветове, оживени от мистични същества, изпълнени с любов и красота. Може би Пепси е направил видими за нас, обикновените хора, невидимите светове, в които той пребивава, за да ни помогне да открием самите себе си, да си спомним кои сме всъщност. Трели от флейта допълват усещането на неземност, за ангелско присъствие и радост. Ученици на Пепси са насядали около него в полукръг, а в центъра момченце щастливо прохожда… Толкова е сюрреалистично всичко, толкова красиво. Никой не иска да прекъсне този миг на споделена радост, дори журналистът в мен…   

Лесно ли се свири на флейта, Пепси?

– Най-лесно е на флейта. Красивото при нея е, че се постига естествена медитация. Когато свириш, ти си тук и сега. Не си в бъдещето, нито мислиш за миналото. Това е лесен начин да медитираш и да проявяваш нещо красиво от сърце. Е, в началото не е много красиво, но само докато се научиш. 

Когато бях 17-годишен, започнах да свиря на барабани и тарамбука, после се захванах с флейтата. Докато свирех на тарамбука, се явяваше един много ефирен женски глас и ме водеше. Чувствах как летя над езера, гледайки отвисоко красиви местности…

– С музика ли започнаха духовните ти изживявания?

– Да, чрез тарамбуката. Но и на 5 имах преживяване. Усещах, че има някой, който много ме обича. Ходех до един храст, където ме обгръщаше златна светлина и много любов. Не знам как се случваше това. Дядо отглеждаше много цветя, обичаше ги и се грижеше за тях. Аз заставах до някое цвете и го гледах отблизо, усещах как дишам с него, чувствах огромно щастие и как ставаме единство с него.  Бях забравил това изживяване. Години след това прочетох хайку на Мацуо Башо: „Той погледнал цветето и станал цвете.“ Запитах се как може да стане? Може би съм бил около 18-годишен. Бях чел Паскал, Фройд, Кант, Хегел, тях ги разбираш, а този стих – не, и някак ме човъркаше отвътре… Тогава си спомних за райската градина на дядо. Всички деца живеят в рая, затова са толкова красиви. Когато влязат в пубертета, се губи това райско у тях, започват да ядат от дървото на познанието на доброто и злото. Всички сме яли от това дърво, затова е страданието, затова сме изгонени от рая. Библията е изпъстрена с такива дълбоки послания. Съществуват 7 нива, на които можеш я да четеш, всеки вниква, докъдето е стигнал. И животът е на нива. Колко дълбоко разбираш това, което чуваш? Колко вглъбено изживяваш това, което ти се случва? Всичко може да го изживеем на много нива. Когато си зле, сърдит ли си, или смирен? Смирението помага да вникнеш в същността на проблема, така че трябва да благодариш, когато дойдат страдания, а не да се оплакваш. Тогава ще можеш да минеш през тях лесно. Ако започнеш да мрънкотиш, значи се страхуваш. Ежедневното мрънкане е изпълнило ефира. После хората твърдят, че не могат да живеят щастливо. Е, как да стане, когато всички се оплакват? Хората се надяват, че парите или властта ще ги спасят. Но всички умират неудовлетворени.

– Това ли е най-големият проблем, най-голямото предизвикателство пред българите ?

– Мрънкането, мрънкането. Веднъж, когато се връщах от Индия, срещнах българи в самолета и ги чувам как си говорят, че не им се прибира заради мръсотията и беднотията. Попитах ги – сигурни ли сте, че в България е мръсотия и беднотия, защото според мен тя си е супер. В Индия видях наистина бедни хора, прокажени, тук няма такива на улицата. Трябва да са благодарни тези, които живеят на тази свята земя. Мрънкането прави живота гаден, иначе той е красота. Но е нужно човек да има доброта и благородство, за да я види. Когато ги носим в сърцето си, животът е хубав. Ако аз съм добре, ти си добре и той също, става една хубава атмосфера. От нас зависи да направим живота си хубав. Когато очакваме, че нещо гадно ще ни се случи, то се случва наистина. 

Един човек дълго време ходил, решил да си почине. Скрил се под сянката на дърво и заспал. Когато се събудил, бил много гладен. Оказало се, че дървото, под което спял, изпълнявало желания. Човекът не знаел за способността на растението и си мислел за храна. Изведнъж пред него се появила най-вкусната храна.

 Пътешественикът се нахранил и му се прищяло да има и нещо за пиене. В миг виното се материализирало пред него, той се напил и започнал да мисли щуротии. Зачудил се дали призраци не са дошли при него и са му донесли всички тези неща. Тогава се явили призраци и започнали да играят с него. Помислил, че ще го убият… и го убили. Всъщност ние сме тези, заспали под това дърво…

Българите в същината си носят божественост и красота, но поради карма и тежки условия забравят себе си. Никой не е лош, въпросът е, че не могат да се сетят за тази божественост вътре в тях. У всеки го има този потенциал. Трябва само да се сетим, да повярваме и да се обичаме. Това обаче е трудно. Ако някое учение успее тук, няма как да не успее навсякъде по света.

– А защо избра да живееш в България?

– Имам усещането, че Беинса Дуно поиска от мен да остана тук, заради него останах, макар да не съм бил никога от Бялото братство. Той е велик учител, който не е оценен от всички. Ако хората видят величието у него, ще израснат. Но никой не почита този, който му е под носа. 

– Има ли разлика между духовност и религия?

– Огромна. Онова, което наричат религия, е интелектуално занимание, там вярата е на ментално ниво. На по-дълбоко ниво човек не е нито мюсюлманин, нито християнин. Той е Човек. Външното проявление на религиите те кара да забравиш твоята истинска същност, докато природата те доближава до нея. Бог е самата природа. А религиите се борят срещу това, срещу паганизма. Индианците са пагани, старите славяни, келтите… Днес всички трябва да бъдем християни или мюсюлмани, налагат ни се религии. Но колко хора са избити в името на Аллах или на Христос? Спомняте си „Братя Карамазови“, когато Христос слязъл на Земята, му казват: „Много хора са християни, половината човечество, всичко си е окей. Недей да идваш, ние си вършим работата.“ Това е малко прозрение как приемаме Христос. Той е нещо, което не можеш да наложиш насила. За да стигнеш до Христовите добродетели, трябва първо да имаш духовно развитие, а то няма нищо общо с религиозното.  Може да имаш висока религиозна принадлежност и слабо духовно развитие и обратното. Може да си духовно развит във всяка религия, но рядко се срещат такива хора. 

– Като Учителя Петър Дънов. Защо църквата така ожесточено се бори срещу името и идеите му?

– Има много голяма съпротива срещу него от страх, защото не го разбират. Същество като Беинса Дуно, от такъв калибър, много рядко се среща. Той е миров учител, велик дух, който и днес благославя всичко тук. Неговата любов, неговата светлина и днес помага. От „Изгрева“ в София се шири неговото живо присъствие из цяла България. Паневритмията е благословия за целия народ. Учителя е просветлен човек, който е видял как да лекува, как да балансира енергиите на хората с паневритмията. Някои  буквално го виждат как пристига и хармонизира всички практикуващи. После хората се връщат по градовете си и носят светлина за всички.

Христос казва: „По плодовете ще ги познаете.“ Духовното отношение на човека може да се познае по плодовете му. Дали ще мразиш, ще си агресивен, ще осъждаш. Христовото учение е много високо, прекрасно, уникално, но е трудно да се реализира. В същината си много красота. Можем да я видим в делата на св. Серафим, на св. Йоан Кръстител… истински същества, любящи, пълни със светлина. Но колко такива хора има? Св. Серафим Саровски  живееше като отшелник, с една раница. Така го пребили, че почти го убили. Били трима, търсели злато и пари. След това една сестра се грижила за него и е свидетел как Богородица и ангелите пристигнали да го лекуват. Има прекрасни същества и в исляма. Обаче такива светии като Мевляна Руми и Хаджи Бекташ, не ги живеем. Не сме нито св. Серафим, нито Хаджи Бекташ и нямаме хъс за духовност. Хората живеят посредствен живот. Гледат телевизия и после сънуват новините.

– Не изглежда много добре картината… 

– Така е. Но ето аз, като рисувам моя картина, ако не изглежда добре, я оправям с боите си. Това трябва да правим и с живота си: трансформация, преобразуване – от тъмното да направим светло, от лошото – хубаво. Това е истинското изкуство: да трансформираш своя живот, да го правиш красив, да се радваш с ума и тялото си, като изживяваш щастието. Това е смисълът. Всеки трябва да прави тази трансформация лично, а не като някаква обща религия. Сутрин ставаш от леглото индивидуално и те боли гърбът индивидуално. Миеш си зъбите и отиваш на работа. Индивидуално си нещастен, индивидуално се ядосваш на някого. Затова е много важно събуждането на всеки. Утре, преди да станеш, още в леглото, преди дори да си отвориш очите, възхвали Възлюбения, възхвали живота, който носи любов, радост, светлина. Кажи си: „Нека да се радвам, нека любовта ми бъде споделена с другите, нека е споделена хармонията. Нека Божието слънце да свети през деня в мене!“ Нека бъдем с хубаво съзнание и после, когато правим другите неща, да не го изгубим. Когато си нацупен, ти си на нож, и другите, и те са на нож без причина. Много е важна нашата лична отговорност! Не ме интересуват религиите и масовите прояви. Имаме отговорност пред самите себе си. Ако кажем, че имаме отговорност пред Бог, става абстрактно. Хората често използват тази дума – Бог, но не знаят за какво говорят. Не са го изживели в тишината. Знаят кой е Бог по това, което са им казали. Едните вярват в тази книга, другите – в друга. А той няма нищо общо. Но и едните, и другите не знаят това. Като вземеш Корана, той е съвършен, защото е спуснат от Бог, на Мохамед му е даден от Аллах. Библията е също свещена и красива. Проблемът не е в Мохамед или Христос, а в хората. Те индивидуално имат проблем. Всичко е в нас самите, целият свят. 

В някаква част на Индия хванала  голяма суша, хората измирали от глад. Хем са бедни, хем нищо не расте, било много тежко. Чули местните за някакъв йога, който може да привика дъжд. Отишли, намерили човека, той приел да направи нещо, за да дойде дъждът. Изградил колиба от бамбук. Три дни и три нощи стоял сам вътре. На четвъртия ден завалял страхотен дъжд, не спира, излива се, излива, а хората, възхитени, отишли да му благодарят. И го питат как го направил. Той им отговорил: „Трябваха ми три дни да подредя себе си в ред, когато аз съм наред, и природата е наред.“ 

– Но йога също е силно критикувана от църквата. 

– Йога не е религия, есенцията ѝ я има във всички култури. Как бабите са знаели какво да правят, когато някой е болен. Йога означава естествено лечение и поддържане на тялото в здраве. Тя е много важна, за да са здрави хората, по-малко агресивни и депресирани, да не са изолирани от природата. 

През 70-те пътувахме с приятели из Македония. Спираме до гробищата на едно село до Охрид и гледам един възрастен човек лежи върху гроб. Питаме го:„Защо, бе, дядо?“ А той ни отвръща: „Упражнявам се…“ Ако видите такъв човек, знайте, че е много по-жив от нас, градските хора, ние сме полуумрели с бързи храни и пластмасови вещи. Много сме упаднали по отношение на духа, загубили сме връзката със земята, а това е много древна връзка. 

Природа и изкуство – това ли е формулата за лесна трансформация?

– Изкуството е контакт между хората и природата, както и между нас самите. Хората контактуват със себе си чрез изкуството: чрез танца, музиката, пеенето, рисуването…Тук ще добавя и дишането, чрез него се опитваш да си спокоен и тих, да не мислиш. Според мен дишането е полетът на изкуството.  Когато танцуваш пък, се потиш, токсините излизат и какви ритми само минават през теб. Ако си копал цял ден земята, после се хванеш на хорото и си легнеш изкъпан, чист, в молитва – всичко е хубаво после. Защото чрез мотиката се заземяваш, а с молитвата се отваряш към природата и Бог. Беинса Дуно казва така: Тежкото хоро може да лекува всички болести! И е така. Народите на Балканите са знаели как да живеят здрави, силни и в разбирателство. Ако да е имало кавги и конфликти, като се хванат на хорото и пийнат малко, и ще се отпуснат. В ритъма на хорото дишането на хората се изравнява, влизат пак в баланс и взаимоотношенията в селото се хармонизират. Много сме пропаднали (упаднали на македонски) по отношение на духа. Това считам за гениално изобретение! То е от самата природа. А тези естествени тактове, природни, лечебни, ги имат и индианците. Има едно племе в Аляска, където например ако две жени се скарат, се хващат за ръце и започват да издишат заедно, докато не се изравни ритъмът им на дишане. Не си тръгват, докато това не се получи. И така си оправят кавгата с дишане и със звуци. Във всички древни племена имало такива, така да кажем, естествени лекарства, с които хората да си оправят взаимоотношенията.  Но все по-малко хора днес играят хоро. Има разни културни дружества и там играят, но като театър. Това е неестествено, трябва от народа да дойде. Няма как културното дружество да ме излекува.

– Трябва ли учениците да се занимават с изкуство? 

– Важно е, разбира се, изкуството да се преподава, обаче по-важно е да се практикува. Ако не, няма никакъв ефект. Ако погледнете моите картини  преди 10-15 години и сега, ще разберете за какво говоря. Има огромна разлика. Някаква трансформация се е случила с мен през годините и картините показват това, защото картината е огледало на психиката. Като рисуваш, се гледаш себе си.

Опасно ли е, когато художници в депресия рисуват и техните картини не са много позитивни? Това не влияе ли негативно на хората, които ги гледат?

– Да, проблем е, когато в изкуството няма отговорност, а само бизнес, пари и слава. Има подмяна на истинските ценности. Защото не е важно колко си известен, а колко се радваш в сърцето, колко ти си щастлив тук и сега, то е твоята ценност. Запомни това! Колко си щастлив, колко си спокоен и колко радостно живееш сега – това е твоята ценност. Индивидуално! Дори да имаш милиони, ако не се радваш – значи сърцето ти е умряло.

Много хора с умрели сърца има наоколо – доста тъжно. Има ли надежда?

– Надежда винаги има, ако се радваме от сърце, ако имаме любов едни към други, ако не се осъждаме. Ако се обичат хората помежду си, както Бог нас ни обича, светът ще бъде много по-красив. Поради нашите вътрешни безлюбия е такава ситуацията. Когато няма хармония между хората, няма и връзка с Бог. Той е хармония, красота, доброта.  

Интервюто е публикувано в брой 8/2016 на Списание 8

1,2 хил.души харесват това

Интервю пред вестник „Капитал“, 2009г.

ТЕМАТА Блясъкът на чистия ум

Учителят по медитация Перица Георгиев-Пепси за света, в който живеем, и как човек да се обърне към светлината

Влизам в стаята истински притеснена. Под меката светлина, спускаща се над дивана в хола, в поза лотос седи човек с прошарена щръкнала коса. Облечен е с тъмен суичър и небрежен спортен панталон. Ноктите на ръцете му са дълги поне 1 см. На коленете си е поставил розов лист А4, на който с пастели рисува знака ОМ. Не ме поглежда. Продължава съсредоточено и сериозно да си рисува. Това е Пепси. Дошла съм при него, за да се запознаем, и ако той приеме добре енергията, която излъчвам аз, да поговорим. Притеснявам се, че няма да се съгласи, защото приятелите ми, при които живее временно, дни наред са ми повтаряли, че „той не е като обикновените хора“. Мистичните описания за способностите на учителя-йога са успели да изградят у мен представата за тайнствено същество, което изскача зад всеки ъгъл на въображението ми и ме плаши. Успявам да се справя с несигурността, сипвам си чаша вода и сядам до него.

„Вие, медиите, трябва да сте много внимателни. Отговорността ви в обществото е голяма. Медиите оцветяват съзнанието, те трябва да са обективни, да не държат само на тъмната страна и на сензацията, защото може да е измислица. Медиите могат да влеят положителна енергия, надежда – но не фалшива, като карат хората да си купят нещо, а за вътрешна промяна и вдъхновение.“ Съгласявам се с Пепси. Обяснявам му, че се старая винаги да откривам положителните идеи и хора, които да служат за пример. Той се усмихва съзаклятнически и ми отвръща: „Давай, питай ме каквото те интересува.“

Перица Георгиев-Пепси е роден в Македония, но казва, че е от националността и религията на дишащите. Появил се е на бял свят в Скопие преди 52 години. Започнал да се занимава с йога през 1980 и оттогава животът му е различен. Помни съвсем ясно кое го е запалило – една хайку поема, на която попаднал, когато бил на 16 години. Поемата била на Башо и звучала така: „Той погледна цветето и стана цвете край пътя.“ Дотогава, твърди, успявал да си обясни всичко, което започвал да чете – Достоевски, Фройд, стотици томове художествена литература, купища книги за будизъм, йога и духовност, но за първи път се натъкнал на думи, които не разбрал. Няколко дни коанът мъчил Пепси и дори прочитал книгата четири пъти, залъгвал се с други коани като „да забравиш за дзен е дзен“, но не успявал да го преодолее. Затова решил, че трябва да си обясни нелогичното, да го изживее. После си купил първата книга за йога на Ясмина Пульо. От нея разбрал, че йогата дава конкретни напътствия – например, че докато дишаш по определен начин, ще успееш да промениш съзнанието си. „В това вече мога да повярвам, логично е, мога да го изпитам, да го приложа, да видя дали работи“, разказва Пепси.

Първият му учител се казвал Паблос Хасанагас. Преподавал хатха йога – началната стъпка, с която обучаваните разбирали как да усещат тялото си. „Тогава осъзнах колко съм неосъзнат… Знаех за нирвана, чел съм за дзен, голям акъл имах, полемизирах и побеждавах в споровете, но това не беше нищо повече от интелектуална суета, огромно его. В емоционален план, в привързаността, с отношенията, бях доникъде.“ В уроците Паблос карал учениците си да се концентрират как ходят и стъпват, обяснявал им как да отпуснат тялото си милиметър по милиметър, да почувстват кожата си, после мускулите, най-накрая да свържат съзнанието си със сърцето и да влияят на неговия ритъм… „По онова време пиех много алкохол, пуших цигари. Бях художник и водех разпуснат бохемски живот, всяка вечер се събирахме с приятели и правихме купони. Аз се кефех да го правя и никога не съм си забранявал нещо, правех каквото искам. Но когато започнах с йогата, този начин на живот престана от само себе си – паля цигара, но тя вече ми е отвратителна. Все едно на бебе да даваш да пуши… Веднъж си спомням, че след йога отидох на купон, сипаха ми едно вино, аз го отпих и попитах – какво е това, нафта ли е?! А беше същото вино, което съм пил предишния ден… Така постепенно спрях всичко. Моите приятели започнаха да се шегуват с мен, защото не се появявах вече на купони, стоях си вкъщи и мантрувах. Десет години всеки ден почти по 8 часа се занимавах с йогистки техники, за да изчистя токсините от тялото си – сам като в килия. Тези отрови, с които се бях напълнил за целия си живот, ми влияеха на съзнанието. Така се бях пречистил, че като изпия един швепс, ми се замъгляваше съзнанието и ме заболяваше глава.“

Питам Пепси дали творците не се нуждаят от стимуланти, за да творят – той е художник, завършил е Художествената академия в Скопие. Да не забравяме и великите писатели и музиканти, които са използвали алкохол и наркотици. Да, казва той, наркотиците и алкохолът освобождават подсъзнанието и отпускат спирачките у човека, но те го оцветяват в самото творческо тяло, дават от влиянието си, така че резултатът не е чист и е изкривен. „Човек трябва да твори в съзнание. Има много пияници, но те не могат да напишат книга като Буковски, има много наркомани, но те не са Джими Хендрикс. Бетовен не е взимал нищо, а е чувал вътрешната музика, защото е бил глух и е задвижил енергийното си поле на високо ниво, издигнал е съзнанието си. Ключът към творчеството у човека е неговото вътрешно израстване, а творчеството вдъхновява израстването у другите. Ако един музикант изживява дълбоко вътрешно състояние на любов или спокойствие, когато чуем музиката му, ние се вдъхновяваме за подобни качества все едно той ни ги дава директно. Творецът има отговорност в творчеството да прояви нещо, което е нужно за духовно събуждане на останалите. Не можеш да станеш сутрин и да кажеш – днес нещо ми е писнало, станал съм на ляв крак, мразя себе си, искам да утрепя всички, и да седнеш да нарисуваш една картина – нали после на хората ще им стане зле от нея. Може и да им хареса, да си я купят, но ще им влияе зле. Затова трябва отговорност и съзнание в творчеството.“

Пепси сякаш е способен да говори непрекъснато и да обясни всичко. Иска ми се да го оставя да обяснява, без да мисля за ограниченията на страниците. Всъщност Пепси идва в България точно с тази цел – да изнася лекции по медитация. Пристигнал тук през 1994, като последвал заръката на учителя си Шри Чинмой, под чието крило бил 11 години. Започнал да прави курсове навсякъде, където успявал, най-вече в София и Пловдив. От името на фондацията „Шри Чинмой“ заедно с други съмишленици наемали подходяща зала, разлепяли плакати за уроци по медитация по улиците и хората идвали. Питам го дали българите не генерират повече негативна енергия, отколкото другите. Не, това изобщо не е истина, отговаря ми той. „Българите не са съвсем положителни, но в Македония например също се простира негативна енергия. Навсякъде има отрицателна енергия, да не храним илюзии. Тук, в България, има доста потиснато съзнание. Хората не могат да се изразяват, защото още от деца ги мачкат да не правят нещо. Всички като малки сме изпитали тази травма. Оттук и потиснатите гняв и омраза – днес мразиш учителя, после гаджето. Може да прожектираш в гаджето си ролята на баща ти и да искаш да му отмъщаваш, а в същото време да го обичаш. Никой не си казва „ти ме дразниш, махай се оттук“ все от добро възпитание. Напоследък обаче възпитанието пада и излиза гневът. А той идва от дълбока неосъзнатост на нас самите, не идва от другаде. Но всички трябва да разберат, че трябва да изливат гнева си терапевтично, за да не стане травматично. Когато се гневим, ние можем да задвижваме негативни сили към себе си, да предизвикаме лоша карма. Ако вземеш да се ядосаш и убиеш жена си, няма да стане по-добре. Ако потиснеш гнева, няма да убиеш жена си, но ще си удариш колата.“

Какво да правим с гнева обаче, питам го аз. Трудно е да го контролираш, все едно да хванеш вятъра в ръката си и да го спреш. „Сам човек трябва да изработи спокойствието си чрез себепознание. Не може никой да ни го даде отвън, да го налее в фунийка, няма гуру, учител, който да ти сипе мир и любов. Това е едно погрешно отношение. Хората се връзват за фалшиви неща и се разочароват. Много от тях имат нужда да се изразят, но не го разбират – затова се напиват, ходят по дискотеки, карат се, защото са неизразени, а всъщност са ядосани. Всички хора имат нужда от спокойствие и вътрешно удовлетворение. Да си сам и да си в мир със себе си. Ти си мислиш „сам съм, колко ми е неприятно, ще съм по-добре в компания с други хора…“ и излизаш, за да бъдеш в компания с някого – но пак не си, защото се срещаш с друг човек, който също е излязъл, защото не се чувства добре сам. Просяци търсят други просяци, никой не е богат и всеки се опитва да изпроси от другия това, дето го няма. Затова в отношенията няма спокойствие.“

Засега Пепси е спрял да преподава уроци по медитация. Рисува, прави изложби и иска да организира нещо като школа, в която да помага на хората да изразяват себе си. Преди години заедно с група „Зеро“ в Македония, с която практикувал естествен дизайн (рисуване върху стени, прозорци, къщи), се е занимавал и с пърформънси и инсталации. „Изкуството може да помогне на хората да се изразят, като се пречистят чрез творческия импулс, но не по класическия модел. Нужно е да се комбинират дихателни упражнения, медитативни състояния, танц, рисуване. Трябва да има експресия, за да се изразят потиснатите емоции чрез цветове, ритъм, звуци. Творчеството дава пътя на трансформация на съзнанието, а не религията – защото виж тя докъде ни докара… Човек има мисия да дава любов, светлина, мир и да ги сподели с другите – това е смисълът на съществуването му. Ако аз имам мир в себе си, ще го споделя с теб; ако аз съм спокоен, и ти ще се успокоиш.“